Винария 2007

Винария 2007 и ресторант Амстердам.

Общото им е местоположението – Пловдив. Има и още едно, но за него по-късно.

Този толкова романтичен, носталгичен и интересен Пловдив, който години наред се осланя само на панаирните си изложения, агри, винарии и ловни такива, сега бавно се възражда за собствен и независим живот. Красотите му са много, но незабележими и неизползвани, захабените и занемарени сгради се възстановяват бавно, за да разкрият истинската си красота, а кафенетата и ресторантите се пълнят и обновяват. Още от едно време си знаем, че в този град е имало най-много и интересни кафенета, ресторанти, но сега нещо изостава в това отношение. Дали хората са се променили, или времето е по-динамично в столицата не знам, но провинциализмът се усеща силно и особено в обслужването. Но подред.

1. Винария 2007 – много очаквания пораждаше това изложение. Започваха с това, че всяка година – все повече изложители, повече вносители и т.н.; да се развива и подобрява, да се поевропейчва. Но не мисля обаче, че това се случва. Нито изложителите са повече (а и формално да е така – от това нищо не произтича), нито организаторите са свършили нещо, нито блясък и панаирно настроение. 

  300307-007res.jpg

Денят започна с едни панаирни, но ужасни, едноседмични гевреци, които бяха в състояние да откажат и най-намразилия се консуматор, та камо ли себеуважаващия се панаирен посетител. Много лошо.

После дойде ред на разпръснатото, макар и съсредоточено само в 4 палати изложение. От които само в една бяха наблъскани всички по-големи и интересни изложители на вина. То всъщност предимно и основно (а ако сме прецизни – изключително само) българските “шата”, ама много замъци на виното се оказа, че сме имали. Нищо лошо няма в това да се множат, само да можеше и виното да се пие, щеше да е прекрасно. Но това е друга родна и дълга история. 

Та за изложението е думата, където всички изложители са разположени близо един до друг, доста тъмно и задушно. Липсва блясъкът на истински панаир, настроение и размах; всеки да се представя по уникален и атрактивен начин, а продуктите да се отличават и запомнят. Това, което доста силно напомня за себе си, е усещането за теснотия и нещо набързо направено, проформа и много провинциално – и за съжаление е силно осезаемо. А извън палатите е още по-тягостно и скучно. Може дълго да се разхождаш, да се любуваш на красивата цъфнала магнолия, но изобщо няма да разбереш, че се случва много важното събитие – Винария 2007. Само един надпис някъде високо на палатите.

 300307-024res.jpg

Липсва въртележката на големия, лъскав панаир, който със своя живот и настроение те грабва още от входа и те увлича в реклами, представяния и те кара да усещаш другия свят, момента на забавлението извън ежедневието. Но всичко това липсва.

Вината са, да не кажем голяма дума, но 95% български, а общото впечатление от тях е – за поредния наш си, осезателно провинциален напън да се продаде непродаваемото (или поне – незаслужаващото продаване). Разбира се, развитието на тази родна индустрия е хубаво нещо, нека се развива и израства. Лошото е, че не си знаем мястото; а хвалбите ни издават все същия, онзи тягостен дълбок провинциализъм, който може само да предизвика съжаление и подтиснатост.

Публиката също говори много. Простите любители на виното, ако са надхвърлили и 1% от общия брой посетители, пак добре ще е. Обичайните „зяпачи”, посещаващи всеки изпаднал им на пътя „панаир” или изложение – определено са доста повече. А най-много са, разбира се, „професионалистите”. Под формата било на отявлени чички от село, било на момиченца с вид на снабдители на някоя верига супермаркети. Питат с вид на компетентни, „дегустират” с вид на още по-големи професионалисти, задават въпроси с вид на тесни специалисти, а всичко това гледано отстрани – създава хаос в нагласата: човек се чуди на винено изложение ли е дошъл, или да се забавлява с взимащата се насериозно публика, която се държи свободно и си придава видимост като че ли е на изложение най-малкото в Бордо. Но не е.

А като стана дума за „дегустацията” – тя се предлагаше далеч не на всички щандове. Където се предлагаше, имаше естествено дежурната опашка от хора. Дегустационните чаши – забележително – бяха всички от един и същи вид, но в замяна на това количествено твърде оскъдни. За да дегустира повече от един вид вино, човек трябва да излее остатъка от предишния киселяш (в българския случай), или от недотам удачния чужд вариант в една купичка и му наливат в същата чаша. От втората нататък дегустация, човек не знае виното ли опитва или странен купаж, образуван от хаотичната последователност на наливанията все в същата чаша.

Общото впечатление е за някаква мижавост, претупаност и нещо между другото.

Сигурно поради това най-интересният експонат беше 5000-литрова бъчва, около която скучаещата публика, която в крайна сметка не беше и много, си правеше снимки – за куриоз, или за спомен.

Чуждите вина бяха представени – разбира се – далеч не от производителите си, а само от нашите фирми-вносители, и то повечето, които са и тукашни производители (Домейн Бояр, примерно). И поради това вероятно – количествено по видове сигурно не бяха и една десета от това, което човек може да види примерно на щанда на Елемаг.

Навярно за „тесните специалисти” в бранша – си е било интересно и даже и полезно. Който си има на баир лозе, което както е известно иска мотика, а не молитва – може да види и да си купи я тракторче, я друга машина, оправдаваща поуката на поговорката. Който си има винпром – за него има някоя и друга бъчва, или голяма метална цистерна, каквито със сигурност не трябва да показват на простите любители, поради моменталната поява на асоциация с вкус на ламарина във виното.

Да, и за думата. „Винпром” – социалистическата отживяла дума, образувана от словосъчетанието „винена промишленост”. Ако – казахме вече – доста от винопроизводителите ни са се прекръстили на „шато” (очевидно не замък, а просто – изба), то – озадачително голяма бройка все още включват в името си соцаархаизма „винпром”. Едно, че реже слуха, както и всяка подобна соц-отживелица, второ, че обозначава ретроградна назадничавост, трето, че е ярък символ пак на този доминиращ възприятието провинциализъм.

Което изглежда е и основният характеризиращ белег на изложението.

Ако се вярва на рекламите и пропагандата – то трябваше да е нещо като „годишния бал” на индустрията, което се свързва с предварителната нагласа и очакване за блясък, тържественост, ярка светлина и пищност. Вместо това – намираме – е, досега все за това говорихме, да не се повтаряме.

В замяна на това – раздадени са награди на принципа „никой да не е пренебрегнат”. Количеството наградени далеч надвишава станалите нарицателни някога множество награди от Златния Орфей, а няма да се учудим да е и повече от общата бройка изложени вина. В който случай, като едното нищо ще срещнем при внимателно вглеждане някое вино във всички наградени категории. Хем златен, хем сребърен, хем бронзов медал. Което пък ще рече, че такова вино е едновременно и по-добро, и по-лошо от самото себе си. Добра идея, и показателна. Но кой ти ще седне да се вглежда внимателно в такива абсолютно никого извън „гилдията” неинтересуващи и нищо не означаващи награди.

Хубаво е да има лозета из държавата. Хубаво е и от тях да се правят вина. Лошо е – поради това да се държим като обидени и незаслужено недооценени, защото в действителност сме много даже обективно оценени и точно това сме си заслужили.

Обратното – издава дълбокия ни провинциализъм. Което впрочем е и истината, така че нито има за какво да се сърдим, нито на какво да се обиждаме.

Как си представям аз една истинска „Винария”? Със сигурност не като тази. Да има изложители и щандове от цял свят, виното за дегустация да се лее като река, да има многообразие, блясък и усещане за събитие.

Действителността не е точно тази. Което напомня още веднъж, че няма да е скоро денят, когато за българските вина ще се говори по света. А със сигурност този хипотетичен ден с по-голяма сигурност би се приближил, ако престанем сами да си вярваме като едни дълбоки вечно обидени провинциалисти, че това, което правим заслужава повече от оценка 50 по 100-точковата скала. Не, не заслужава.

Крайно време е да го осъзнаем.

Сайтът: Винария 2007

Published in: on Sunday, 1, April, 2007 at 20:49  Leave a Comment  

The URI to TrackBack this entry is: https://sybarites.wordpress.com/2007/04/01/%d0%92%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f-2007/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: