• Хубаво е, че списанието го има, не може да има съмнение в това. Запълнило е една празнота, която се усещаше в условията на преориентиране нагласите на клиентите и възникването на ново отношение към ресторантите, свързаните с тях неща, виното и изобщо към този вид удоволствия.
• Полза от него има, и няма съмнение в това. От него човек научава за нови ресторанти и магазини за вина и напитки, нови събития и изобщо за този цял един свят, заемащ важно място.
• Ползата е и по отношение на вината, и в това няма спор. Оценките на Бакхус за вината са сериозен ориентир, а по някаква все още не напълно обяснена причина, вкусовите предпочитания много повече съвпадат именно с оценките на Бакхус, отколкото например с тези на Wine Spectator, което си звучи като парадокс, но си е един факт.
• Често е имало много информативни, интересни и полезни статии за различни елементи на този тип “култура”, както самото списание я нарича. Тука спадат тематичните статии за различни видове вина и ястия, някои от които са наистина увлекателни и интригуващи.
• Учреденият от списанието конкурс за Ресторант на годината е безспорно добра инициатива. Традиционният списък с ресторанти в края на всеки брой е полезен указател, дори само за случая, когато човек му се е приходило на ресторант, а иска да си помогне в нарастващия избор. В това отношение изпълнява някаква, макар и много далечна, но по нещо сходна функция с тази на митичния Мишлен.
• Сигурно има и други плюсове, за които в момента не се сещам, но няма да имам нищо против да бъдат допълнени, ако има заинтригувани читатели. Много даже напротив.

Но – и винаги съм считал, че това е и по-важното – минусите:

• Списанието е прекалено “неутрално”; основното внимание, което отделя е, да не би с някой материал да не засегне някого – и се нямат предвид клиентите. Такова е общото впечатление. Бих предпочел да е по-консумативно ориентирано, да представя нещата повече от гледната точка на стандартния среден потребител, за когото всъщност и списанието се прави – или поне аз наивно така си ги представям нещата, а то може и да не е така, за моя изненада.
• Защото – общото впечатление е, че, когато се касае до ресторанти, списанието се държи все едно е издание на камарата на ресторантите в България, а не че е изданието на народа. Но важи не само за ресторантите, макар и за тях да е най-ярко.
• Принципът е: да не обидим някой. И се прилага така: по-добре нищо, отколкото лошо. Дали не звучи като малко обърнато, популярното – “за мъртвите или добро, или нищо”? Ето това е усещането, което изпитва дългогодишният читател: Бакхус или ще похвали някой ресторант, или ще мълчи като партизанин пред Гестапо за него. Дребните забележки, които отвреме-навреме си позволява, са казани с такъв извинителен тон, че направо човек може да си го представи и да го оприличи на човек сключил ръце в молитвено-извинителна поза, мигащ едро на парцали и с притеснително заекване казващ: извинявайте, много съжалявам, ама нали ме разбирате и мене, все нещо трябва да подхвърля на тази озверяла тълпа, тя все иска лоши и негативни работи и трябва да й задоволявам низките инстинкти. И – да, те го разбират, и му прощават великодушно на списанието.
• Не. Това не е правилният подход и не така трябва. Колкото и в реалността да се окаже, че не е така, продължавам твърдо да смятам, че всяко едно такова списание (а всъщност, би трябвало изобщо всяко списание) да е ориентирано към публиката си, не към представяните теми, продукт или услуга. Не може да завоюва авторитет едно издание в тази сфера, което е пълно само с рекламни и платени публикации, хвалещи един през друг всеки попаднал ресторант, а после публиката да установява, че там е пълно с недостатъци, а често и с потресаващо ниско ниво. Изданието трябва да е обективно, за да спечели доверието на читателя. Именно заради това е митичната слава на Мишлен – не защото е пръв приятел с ресторантите, а защото е техен враг № 1. С което именно е пръв приятел на публиката. Това е правилното и така трябва. Обективна критичност. Впрочем, и за самите ресторанти е най от полза. Струва ми се очевидно.

За недостатъците на конкурса. Част от тях не за първи път посочвам; съобразил съм обаче и нови, за да не е само повтаряне:

• Конкурсът не трябва да е за миналата година. Наградата трябва да е в началото на годината (идеално време – март) и титлата трябва да е за текущата година. Би трябвало да е очевидно защо. Световният пример е точно такъв – допълнителен аргумент.
• Методиката на определяне на победителите трябва из основи и коренно да се промени. Ето накратко и бегло идеята: в един дълъг период от време всеки заинтересован да може да предложи един или повече ресторанти за класиране в конкурса. Тука се включват както тесни специалисти от бранша, включително и с възможността да предлагат сами своя ресторант, но така и широката публика, водена единствено от субективните си предпочитания. Възможно е да бъде съставен въпросник-тест с множество критерии, който предложителят да попълва относно предлаганото от него заведение. Позициите могат да включват оценки за кухнята, обстановка, обслужване, вина, цени, обзавеждане, атмосфера, други детайли – колкото повече, толкова по-добре. На следващ етап се сформира широко жури, включващо независими специалисти – не само нашенци. Това може да са чуждестранни ресторантьори, журналисти по темата, други експерти, преподаватели от туристически и ресторантьорски школи, още разни хора – които самостоятелно и независимо да оценяват предложените ресторанти. Не се налага да се събират и на тумби, на тумби да ходят по ресторантите. Всеки си оценява – може също под формата на подробен въпросник с всички възможни детайли – сам, и представя оценките си за окончателната обработка. В крайна сметка, най-добрият ресторант е получилият най-висока комплексна оценка от журито. Много просто. Това, разбира се, е само пример, и сигурно крайно несъвършен, но методиката за избиране на победителя със сигурност трябва решително да се подобри.
• Събитието трябва да е колкото такова за бранша, но същото, а даже и много повече – за публиката. Нейният интерес, в крайна сметка, повишава значимостта на подобни събития. Следователно, церемонията по награждаването не трябва да е опит за имитация на годишен бал на Бакхус или на гилдията на ресторантьорите – с тази показна затвореност и малко псевдоелитарност – а трябва да е повече отворена за широката публика. Информацията не трябва да е обвита със секретност, а да бъде наистина публично събитие, отразявано достатъчно широко от медиите. И не защото им е “поръчано” или поради колегиалност и т.н., а именно защото публиката проявява интерес.

И сигурно и още, и много неща, могат да се кажат както в едната, така и в другата, а като едното нищо – и в трета, и пета посока. Би било добре всъщност точно това да стане – да се кажат тези много и разнопосочни неща. Дано има проява на интерес към такава дискусия.

Сега – за конкретните резултати.
Сега, като поизмина известно време от обявяването на резултатите и като се поуталожиха страстите, имам чувството, че вероятно това е бил най-безспорният конкурс.
В смисъл – без истинска конкуренция между номинираните. То те пък и бяха само трима, но и те самите по същия начин нямат вид да са били подложени на една нормална и здрава конкуренция с останалите. Ако можеше да се върнем назад във времето – нямаше да е особено голяма изненада номинациите и победителите да бъдат лесно познати още и преди година, непосредствено след предишното издание на конкурса.
Така ми звучат на мене нещата.
За новия носител на голямата награда.
Това е общо шестият ресторант, дорасъл до отличието. От тези шест, един вече го няма (или поне временно, ама май си е за постоянно) – Талисман.
Най-напред за недостатъците на ресторанта. Дълго време ми трябваше, за да съобразя какво всъщност му е името на този ресторант. Воден от голямата му емблема, приличаща на герб върху входа на заведението, доста време бях дълбоко убеден, че правилното му име е Класик гурме клуб. Класик е написано с по-големи букви, под които са сгушени двете думи, звучащи като определение – гурме клуб. Които звучат просто като вид ресторант – хем “гурме”, хем и “клуб”. Това последното, между другото, винаги звучи претенциозно и в крайна сметка леко неуместно. По две причини, минимум – първо, не е истински клуб, не сме Острова, няма “клубни карти”, няма членове и не е най-сетне ЦСКА (впрочем, Левски също, и много слава богу; щеше да е надгробната му черта). Второ – ако вярно беше “клуб”, то следователно не е ресторант, а щом не е ресторант, значи и няма място в конкурса за ресторанти. След дълго колебание, най-сетне прозрях, че всъщност точното му име е Гурме клуб Класик. И по-точно – трябва да е: гурме-клуб “Класик”.
Това име е неудачно. Колкото и да се кръщава гурме и клуб, в крайна сметка, обективно си е ресторант. А ресторанти с името “Класик” през последните 10-15 години – имаше (и има) в изобилие и, както се казва, бол.
Да не говорим, че имаше (а може би и още) ресторант и с абсолютно същото идентично наименование – същият Класик гурме клуб (или гурме-клуб “Класик”), намиращ се до Парк-хотел Москва. И впрочем, най-първият път, когато се чу за новия, засукан, такъв и онакъв ресторант, и като поисках да го посетя – нямаше абсолютно никаква информация за него. Беше се чуло само да се говори, но не и да се указва къде е точно, нито нищо повече, освен че е някакъв един, “по-такъв”. Това беше отдавна, явно съвсем скоро след откриването му. Та, наивно подвел се, викам, чакай да се справим с интернета. Все по-нарастваща наивна вяра, че той всичко знае, заблуда, която коства скъпо на наивниците. И случаят беше такъв – интернетът ни запрати право при съименника на сегашния шампион, за който нямаше почти никакво упоменаване, за разлика от онз. Който чак да е бил пълно разочарование, може би не беше, но пък и никога нищо за него никъде не се е чуло. Чак още по-късно се изясни, че “този” Класик гурме, не е онзи, та беше поправена и грешката.
Не. Името му не е удачно, не е индивидуализиращо го, объркващо е и, в крайна сметка, просто е срамота името на един ресторант да се произнася по десет начина, така че накрая не знаеш кое точно е вярното, за едно и също заведение ли става дума и изобщо за какво говорим. Но? Така е.
Друг негов недостатък е местонахождението му в очевидно бившия стол на министерство. В София има множество учреждения, всяко от тях си е имало стол и всеки някогашен стол днес е същият такъв клуб (на име), но най-често е поредната евтина, отчаяна, миришеща на запръжки кръчма, в най-негостоприемния вид на понятието. Обстоятелството, че в случая се касае до луксозен ресторант, не променя факта, че е в една редица с цял километричен списък най-долнопробни заведения, окупирали бившите столове за чиновниците по ведомствата.
Самият този факт автоматично означава и че ресторантът се намира в мазе. Не всички учрежденски столове са в мазета, но определено огромната част са. Ресторантите-мазета, от началото на демокрацията и досега, заеха голямо и трайно място в ресторантското битие, особено в столицата. Не че непременно е лошо, но пък да си признаем, не е и най-хубавият вариант. Защото – друго си е да има прозорци, витрини даже – още по-добре, а иначе сме се укрили като в противорадиационно укритие. Разбира се, не е чак нещо фатално, помнят се и едни от най-чудесните, макар и вече несъществуващи, ресторанти, намирали се именно в мазета. Обаче – все пак. Някаква една такава типично нашенска специфика – ресторант в мазе. Няма много други места по света, където да срещнем жанра.
И, изпреварвайки общата оценка, ресторантът макар и лъскав – все пак не блести. Колкото и каквото и да е – няма да го наречем идеалният, или решаващ скок напред, или поглед в бъдещето, или онзи липсвал досега флагман на ресторантите, който и да повлече напред колегите си конкуренти. Добър, нелош, хубав – но, и това е истината, нищо изключително. Липсва му нещо в атмосферата, в усещането, което извиква у посетителя, в цялостния спомен, който оставя след себе си. А измежду предшествениците му в голямата титла – такива имаше. И още се помнят.
Казват, че кухнята, напитките и всичкото му – си било наред и било на висота. Вероятно е така, наистина.
Нооо? Липсва чисто афектационното отношение. Не е могъл да стане любимият ми ресторант, в който да искам да се върна и всеки път да е напълно естествено прекарването да е също толкова голямо, необичайно и хубаво събитие. В това отношение отстъпва на ред и много други – минали, но и настоящи ресторанти.
Всичко това говори, че е избиран по метода “от обратното” – чрез изключване по един или друг недостатък, а накрая – който остане, той е. Тоест – този с най-малко открояващите се недостатъци, а не този – с най-ярки и неоспорими достойнства. Още – е ресторантът, който е добре усреднена представа за това, какъв трябва да бъде един ресторант. Казано с други думи – това означава: да, един добър, на ниво, приличен ресторант. Средна ръка.
С всичкия му лукс и елемент на лека парвенющина.
Във всеки един от предишните носители на титлата (без Мусала, за която продължавам да нямам лични впечатления) имаше някаква своя индивидуалност, свой отличителен и неповторим стил. Нека ги изброя накратко:

• “Отвъд алеята, зад шкафа” – определено индивидуален стил, с елементи на ретродомашен уют и малко прикрита, но все осезаема романтичност и интимност;
• “Вишните” – с тази своя камерна задушевна атмосфера, усещането за внимателна ненатрапчива грижа, подчертан усет за нещо макар и неформално и неангажиращо, но на ниво и което оставя приятен спомен;
• “Хеброс” – с тази негова неповторима атмосфера на романтична носталгия, толкова добре намерила мястото си в обвития с мит и мистика Стар град на Пловдив; толкова непосредствено и интимно усещане за някакво запомнящо се събитие;
• “Талисман” – с неговите изумителни по контраста си с обичайното по другите места ястия, в причудливи и екстравагантни дори, но определено естетични форми; с изисканост и в приготвянето на храната, и във външния й вид, и в начина на поднасянето й и формата на чиниите, в които се предлага.

А за сегашния носител – какво?
Нито едно от тези, казани за предшествениците му характеристики. Ресторант на ниво – и като външен вид и лъскава фасада, и като обслужване и кухня: всичко като според учебниците за тази дейност. Ще рече – главната му характеристика е един механизиран ресторант, всеки от елементите му е на ниво, но на цялото му липсва – душа.
Ето това е моето усещане за него.
Доста двояко и противоречиво.
Дори отстъпилият му в пряката борба конкурент Шефс притежава своя индивидуален – немеханизиран стил и оказва такова въздействие върху посетителите си. Този?
Си остава просто един хубав, малко показен, малко надценен, но в крайна сметка – обикновен ресторант, който не се откроява с никакъв ярко запомнящ се индивидуализиращ го белег.
Нищо от което не означава, че няма да го посещавам – ни най-малко.
Поне до появата на истинския, на мястото си, такъв какъвто трябва да бъде и този, който вече толкова отдавна очакваме, ресторант.
Дето всъщност трябва да са много такива, а не един само.
Но – ние и за един си мечтаем.

• Винена листа – липсва такава, като обяснението бе, че още не е готова, a препоръчаното вино от сервитьора беше потресаващо кисело. Никога, ама никога повече няма да се доверявам на сервитьорите-консултанти, по подобие на продавач-консултантите в магазините – и в двата случая се опитват да ми продадат нещо, което не е за купуване.
• Меню – също липсва и обяснението е пак същото оправдание, че още били нови. Макар че за заведението пише вече от месеци. Ми не отваряйте тогава, като сте толкова нови. Един лист хартия само бе поставен на масата с дневното меню, като че ли е стол за хранене и май точно такъв тип заведение се очертава, имайки предвид и долнопробните заведения наоколо в този район, които спокойно могат да носят адекватното име “кръчма”. Това и трябва да се очаква в тази част на София, с този малко притеснителен контингент, който ще ги посещава.
• Чашите – изключително посредствени; приборите и всичко останало по масата говореше недвусмислено за заведение от “долния сегмент”, и то в недобрата му разновидност.
• Консумирахме прехвалената Flamenkuche (“френска пица”, кой знае защо с немско име) с вид на тънка и безвкусна коричка хляб със следи от бекон и сирене по нея. Само свинските карета бяха добре приготвени, но на фона на всичко останало, каквито и комплименти от заведението да поднасяха (а те поднесоха), не можаха да заличат лошото първо впечатление.

С една – провал! Е, или поне – разочарование .

И извод – не трябва да се доверявам на рекламата и платените статии, а само на вътрешния си глас .

Единствен засега недостатък виждам, че кухнята приключва рано, после и барът след нея и към 24.00 часа вече ресторантът изцяло приключва. Може и да не е недостатък, но лично аз се почуваствах малко в забравеното социалистическо време, когато предупреждаваха, после гасяха лампите и т.н. – “хайде, къш, навън”. Е – не се стигна до лампите .

Ще напиша и “моите оценки” в краткия им вариант в съответната рубрика в блога, как така ще пропусна .

От едната зала се преминава в другата отново през малко коридорче, където е разположена кухнята – ето това според мен трябва да е най-малката кухня в историята. Там готвачът не се налага да прави никакви излишни стъпки и движения, просто защото няма възможност за това и всичко е “на една ръка разстояние”. Емблематична е тази кухня. Един готвач, две ръце и цяло едно оборудване, прибори, съдове около него. Освен това не мога да пропусна и най-малкия умивалник в историята – точно една педя .

Храна и напитки: Определящо и водещо тук са вината, които са разпределени в няколко категории, много са, и има добро съотношение цена/качество. Единствен недостатък – само по една бройка от тях . Менюто е кратко и ястията са стандартни (телешки стек, свинско бонфиле, патешко филе в мед и пармиджано), но много добре приготвени, както и красиво аранжирани и поднесени изискано. Чашите за вино също са красиви и могат да се видят подредени в шкаф до масата.

Обслужване: Много добро, внимателни и загрижени са, въпреки претенциите на някои клиенти, решили да изпият бутилката вино, намираща се точно на най-недостъпното място.

Моята оценка: