Размисли в съзвучие

Един от линковете в поста “Химия в кухнята” праща към кулинарния блог Tastingmenu. Кулинарен е, може би, не съвсем точно казано; подобно на нас, и там като че ли доминираща е ресторантската тема.

Последният засега пост в този блог, от 28 февруари, обаче е много интересен. Посветен на един конкретен ресторант в Сиатъл, откъдето са и авторите на блога, постът поставя и някои твърди интересни принципни въпроси, много от които са в съзвучие и с нашето скромно кредо :), а други – макар и различаващи се – заслужават уважение като мнение и гледна точка.

Постът се казва Coupage, Seattle, Washington, по името на ресторанта, и започва ударно, така:

I don’t believe it’s possible to write our opinion about something in an “objective” fashion. This is an odd myth that has arisen among those in the journalism profession. The people who review restaurants for a living in the mainstream media have of course taken to this code like vinegar to rice. Being that they are on the very periphery of journalism it’s no surprise that they are some of the most fervent believers in this myth.

 “Не вярвам, че е възможно да изложим мнението си за нещо по “обективен” начин.”

Още с това първо изречение спонтанното съгласие самò се изтръгва – correct! Точно така – ние излагаме нашето си мнение, нашето виждане и нашето възприятие; то е резултат на нашия вкус, предпочитанията ни, капризите дори, слабостите даже, а накрая сме си създали общата преценка и представа за даден ресторант именно като средната пресечна точка на всичките индивуални особености, през които сме оценявали.

Но, по-натам, още интересни неща:

While I don’t believe it’s possible to be objective, I do believe it’s possible (and important) to be fair. Fair means disclosing your bias, being transparent about your perspective, being consistent, and honest. So when I write about restaurants I try to be as clear as possible about my personal priorities. I know they don’t match all other folks but at least they’re out there.

“Но, макар че не вярвам, че е възможно човек да бъде обективен, вярвам, че е възможно (и важно) да бъде честен.” “Така че, когато пиша за ресторанти, аз се опитвам да бъда колкото е възможно по-ясен за личните ми предпочитания. Знам, че те не съвпадат с тези на всички други, но поне съм ги изложил.”

И с това е трудно да не се съгласи човек. А по-точно – спонтанно се съгласява веднага.

Ето за каква “обективност” понякога говорим: това, което американецът нарича “to be fair” – да бъдеш откровен и честен, когато говориш за даден ресторант. Не да му прикриваш недостатъците и да ги замазваш, от учтивото притеснение “да не би да се обидят”, както това очебийно прави списание Бакхус, а щом нещо е така и то такова, каквото не ти харесва или не е каквото трябва да бъде, или не е такова, каквото ти се иска – ами кажи си го.

И – впрочем, това е една от причините за възникването на този блог.

Не с всичко от изложените принципи можем да се съгласим, например:

Service, decor, and even price to a certain extent are all pretty much secondary (if not tertiary) for me. Food, namely flavor and texture, are really the primary concern. If there was one other factor that I weighed in any significant fashion, I would have to say it’s location.

Описвайки своите предпочитания към ресторантите, авторът казва: “Обслужването, обстановката и дори цената в известни рамки – всичките са второстепенни (ако не и третостепенни) за мен. Храната, и в частност вкуса и приготвянето (текстурата) са в действителност от първостепенно значение. Ако има още един друг фактор, който да оценявам по някакъв забележим начин, то тогава бих назовал местоположението.”

Ето как накратко е изложил веруюто си на почитател на ресторантите. То е неговото и заслужава уважение. Нашето е малко по-различно.

Ресторантът трябва да е едно цяло. Той трябва да е съчетание на всичките си елементи и никой не може да отстъпва за сметка на другия. Храната е без съмнение важна, но яденето не е най-важното. Човек като отива на ресторант, не трябва да го прави по задължение, просто по традиция, просто защото няма къде другаде да се види с хората, с които иска (или трябва), не – просто за да се наяде, дори не и защото е чревоугодник и само ядене му е в главата.

А трябва да отива, защото там получава усещането за събитие, за нещо различно и значимо. Защото:

  • обстановката е отличителна и предразполагаща и в общото си излъчване, и в детайлите си;
  • защото обслужването е такова, че кара човек да се чувства добре и предразположен;
  • защото може да опита най-хубавите достъпни вина и напитки;
  • защото може да се наслади на изискана и висока кухня;
  • заради детайлите, заради общото и заради цялото.
  • Заради цялостното усещане и изживяване, което не можем да разделим на “добра кухня, но лош сервиз” и подобни. Единият сгрешен елемент – и цялото е разрушено.

Но това по същия начин е едно частно и субективно мнение, същото както и на американеца-гастроном.

А връщайки се на общите ни позиции, добре го е казал.

Човек не може – и следователно не трябва да се мъчи – да бъде “обективен”. Значително по-важното е да казва какво мисли, така както го е усетил и възприел.

Още един пункт от философията на американския почитател:

You may be surprised, but I hope that I will absolutely adore every restaurant I try. I’d much rather have a great experience than a bad one. I don’t enjoy being disappointed. Additionally, I would absolutely love having a restaurant that I really enjoyed…

“Може би ще сте изненадани, но всеки път, когато посещавам за пръв път някой ресторант, аз се надявам, че той абсолютно ще ми хареса. Значително по-често имам добро преживяване, отколкото лошо. Не ми харесва да бъда разочарован. В допълнение, наистина би било страхотно да намеря ресторант, който наистина да харесам…”

Да, и това е вярно. Всеки път, когато човек тръгне на посещение в нов ресторант и всеки път очаква той да е идеалният, или поне много близо до него. И – добре казано – кой обича да бъде разочарован? А надеждата, че ресторантът на мечтите всеки момент ще се появи – все още е жива :).

И последен цитат от този наистина интересен и забележителен програмен пост, макар и посветен на конкретен ресторант, който напълно излиза извън сферата на интереса ни, поради неговата характеристика “накрая на света”, буквално :). Ето:

Normally, if a restaurant isn’t one I recommend, I don’t write about it at all. Why waste all our time talking about a place I wouldn’t want you to go. What I’ve never done is write about a restaurant that I think could stand improvement and get very specific about what I think they should do to improve. There are many reasons for this.

The main reason I don’t give advice is because, what the hell do I know? These people are running a business. I don’t believe that I’m typical of most people who go out to eat, and I’ve never had to run a restaurant (not to mention that I’m not a particularly good cook). The combination of my inexperience, and their risk means it’s really none of my business. I don’t have to eat there, but do they really need me blabbing on about what they should do to improve so that I like them?

“Обикновено, ако ресторантът е такъв, че не бих го препоръчал, аз изобщо не пиша за него. Защо да си губим времето да говорим за място, където не бих искал да идете? Но това, което никога не съм правил, е да пиша какви според мене подобрения трябва някой ресторант да направи и да навлизам в детайли какво мисля, че трябва да подобри.

Главната причина, поради която не давам съвети е, защото какво по дяволите знам? Тези хора въртят бизнес. Не вярвам, че аз съм типичен за повечето хора, които излизат, за да се хранят, и никога не съм управлявал ресторант (да не кажем и че не съм и кой знае колко добър готвач). Комбинацията от липсата ми на опит и техния риск означава, че наистина не ми е работа. Не съм длъжен да се храня там, но дали те наистина имат нужда от мене да им приказвам какво да подобрят, за да ми се харесат?”

Също добре казано. И по принцип – напълно вярно. За Америка, и сигурно за по-голямата част от останалия свят.

Не е съвсем точно така за нашите условия.

И не става дума точно за “съвети”. Не виждам нищо лошо човек просто да си каже мнението. Тука беше така и така, но имаше и еди как си. И добро, и лошо. Това може да бъде другояче. А това е желателно да бъде по-добре. Нищо лошо няма в това.

Не че някой чете и се вслушва. Не е и това целта.

Целта е просто – да си кажем своето мнение. Добро, или лошо, според случая.

И все – в очакване да се появи най-сетне ресторантът на ресторантите :). Дългоочакваният.

Много интересни разсъждения на този блогър, наистина.

About these ads
Published in: on Sunday, 4, March, 2007 at 22:10  Leave a Comment  

The URI to TrackBack this entry is: http://sybarites.wordpress.com/2007/03/04/%d0%a0%d0%b0%d0%b7%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b8-%d0%b2-%d1%81%d1%8a%d0%b7%d0%b2%d1%83%d1%87%d0%b8%d0%b5/trackback/

RSS feed for comments on this post.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: